йоргито

Йоргито ковача, наглед незначителен,дребен и възмургав човечец, беше здрав и жилав циганин с корава и жилава душа. Добродушен и мек по характер. Беше прочут и тачен майстор-железар.
Работеше усърдно, не знаеше почивка нито в делник, нито в празник.Каквото и да захванеше изпипваше го до край, работеше с душа, с желание да направи нещо хубаво, трайно и здраво, което не само да хареса на хората, но и да им бъде полезно доста време. Безспорно разбираше си от занаята и владееше всичките му тънкости до съвършенство. Обичаше често да казва, къде с повод, къде без повод: ”захванеш ли нещо да правиш, олум, прави го с ищях , с желание.То туй желязо де го гледаш и то душа има, не иска сила, а иска чалъм, нежност като момата. Усталъкът, олум (сине ), иде от вътре, от душата на човека”
Бай Георги-Йоргито бе известен не само в Гюляри-родното му село и околните села Бунарчево, Саранли, Санларе, Каурлан, Ебипчево, но и чак до далечното Кавакли и селата му,известен беше и в Арабаджикево,Текята и Чамурли, из целият санджак (район ,околия ) знаеха за него и когато ставаше дума хората казваха:”а,за Йоргито ли? Знаем го, как да не го знаем”...
За работилница му служеше една стара, схлупена постройка на стопанския двор на ТКЗС-то. В нея той прекарваше целия си ден- от тъмно до тъмно...
Когато наближеше време за сечище, по Архангелов ден (през ноември, по стар стил), при него се стичаха мющерии от къде ли не и всеки носеше по една или две брадви, за да бъдат те наклепани. Въпреки че бе претрупан с работа не връщаше никой и на всеки казваше почти едно и също: ”е сая балтия като й взема водата, както аз си знам, като нова ще стане “. Действително брадвите ставаха като нови с тях се отсичаха много дъбици без да се изстъпят и назъбят.
Бай Георги бе весел човек с добра и широко скроена душа, за него казваха:”душа човек”.Той не нагрубяваше и не псуваше, говореше тихо и никога не повишаваше тон, с едва дума беше благороден човек, природно интелигентен. Занаятът на коларо-железар му беше призвание, божа дарба или както сам казваше неговия себап (призвание ,божа дарба). Познавах го задочно, бях слушал за него какви ли не неща от рода;”това да е в ръцете на Йоргито като купешко ще стане” Представях си го по-различен, като едър, корав и мустакат циганин, а той беше едно
дребно, мършаво и черничко човече. Случаят ме запозна с него, по –точно нуждата да бъдат наклепани брадвите на училището, в което работих-в село Бунарчево ,то бе средищно, в него се обучаваха деца и от село Гюляре, а и неговите внуци учиха при нас.Той ме посрещна радушно с думите: ”как е даскале,слушат ли, слушат ли нашите калпазани, опъвай им ушите , ако не слушат. Колкото за балтиите не бой се ще станат като нови.”
Въпреки неговият добър и мек характер и той си имаше една болка, която от известно време не му давеше покой и го измъчваше денем и нощем, болката беше свързана с неговите синове. Никой от четирите му сина не пожела да усвои тънкостите на бащиния занаят, а той беше наследството, което искаше да им остави, колчем ставаше дума за това те винаги го пресичаха с думите: ”е ти като си майстор да не си прокопсал...”, а той им отговаряше спокойно:”то ,олам (сине), от моя занаят не тече, ама капе...” Синовете му се изпожениха твърде млади и се пръснаха като пилци по света. При него остана само най –малкия Асенчо (Исенчо), но и той не прояви интерес към ковачеството, по го влечеше овчарлъка, предпочиташе да ходи след овцете, от колкото да блъска горещото желязо. Него го теглеше свободата, широките пространства, поляните, горите. Не беше свикнал да живее затворен между четирите стени на ковачницата. Йоргито гледаше мълчаливо и от време на време въздишаше тежко и тъжно и продумваше тихо; “как нито един от тях не се метна не мен , каква е тая моя орисия”, после се успокояваше сам: ”то всичко е от бога и доброто, и злото, и дарбата, и усталъка,хубавото и лошото...”
Бай Георги-Йоргито не ламтеше за много, беше привикнал на малко,задоволяваше се с това което имаше и бе доволен и още по-доволен щеше да бъде, ако някой от синовете му беше усвоил занаята. Той беше честен и скромен човек, като такъв го познаваха всички и колчем станеше дума, всеки казваше за него:”кой,Йоргито ли? Той не лъже и не краде като другите цигани. Щом ти е обещал смятай го направено”...С честен труд си беше построил дом и си изкарваше хляба и хранеше многобройната си челяд. На младини беше случил на добра жена, къщовница и стопанка. Баба Жека бе дребна, суха и кокалеста женица. Работлива и скромна. Подържеше къщата винаги чиста и спретната. Грижеше се за малката градинка, в която имаше всичко необходимо за дома: домати, краставици, пипер, картофи и др.
Като всеки човек и Йоргито ковача си имаше една малка слабост, обичаше след работа да си пийва, не пиеше кой знае колко, а толкова колкото да си накваси бърните или изплакне гърлото, както сам казваше, никога не се напиваше и ако се отбиваше в кръчмата правеше го не за да се напие, а за разтуха, да поприказва с приятели и познати, да научи селските новини и клюки, е разбира се и да се почерпи, по–точно да го почерпят за някаква направена от него услуга или добре свършена работа. Обичаше след като се прибере, след работа, да седне под асмата на двора с Асенчо на ракийка и салата, да вечеря и да си легне.Това ставаше всеки ден от ранна пролет до късна есен.Този негов навик му изигра лоша шега. Една лятна вечер видя на масата под асмата четвърт литрова бутилка, пълна с някаква течност. Но вместо ракия в нея имало сода каустик, сапунена сода, небрежно оставена от някои от домашните му. Дотърчали близките, но било вече късно, той беше изпил голяма глътка от силната, разяждаща основа. Заварили го да се гърчи и да стене на земята, държейки се за шията. Откарали го в болница ,но и там не могли да му помогнат и издъхнал в ужасни и адски болки. При направената аутопсия се установило изгаряне от първа степен на гръкляна, ларинкса, хранопровода и част от лигавицата на стомаха.
Така си замина бай Георги –Йоргито, а заедно с него и тайната на неговия занаят. На погребението му бяха надошли много хора, от къде ли не-българи, цигани, млади и стари. Всеки казваше:”отиде си човечецът на хакерне (напразно), за няма нищо, имаше златни ръце, майстори като него се раждат на сто години веднъж..”
Такъв бе Йоргито ковача, живя и си замина честен, неопетнен, от него остана само спомена за добър ковач, но скоро и той беше забравен. Животът след неговата смърт продължаваше да си тече все така скучен, делничен и забързан. Хората са си все същите, каквито си бяха, всеки свит в своята черупка, в своето сиво ежедневие, със своите си проблеми и болки. А Йоргито..... той беше забравен, както бе забравен всеки друг живял някога на тази земя, остана само бледия, далечен спомен за живелия някога, не много отдавна забравен майстор –ковач със златни ръце....

10.09.2007 год. гр.Куклен

Категория:

Comments

Разказ, написан с обич и болка за бедния Йоргито! С обич за неговата добра душа и златни ръце, и с болка за нерадостната съдба на този необикновен обикновен българин. С две думи - великолепен разказ за също такъв истински човек...

Затр`огващо и
задуш`евно за ЧОВЕК -
ЧОВЕКОЛЮБЕЦ !!!
....................................................................

БЛАГОДАРЯ , господин hrodopski !

Pages