ПЪРВИ МАЙ- ЗА ИСТОРИЯТА И ПЪТЯТ НАПРЕД!

ПЪРВИ МАЙ- ЗА ИСТОРИЯТА И ПЪТЯТ НАПРЕД!

автор: Камелия Базова

Честит 1 май! Честит празник на Международната работническа солидарност! Честит празник на вестник "Дума" и на левия печат !
Рядко си даваме сметка, че това което имаме днес- осем часа в работен ден, забрана на детски труд, пенсии, отпуски, болнични някога не го е имало. Деца и жени са работили над 15 часа всеки ден, без никаква почивка в изключително тежки условия. Експлоатацията е била безмилостна!
Първата стачка за защита на социални и трудови права се провежда на 26-ти април 1856 година в Австралия. На 1 май 1886 година в Чикаго започват 4-дневна стачка , в която загиват и много хора, защото сред демонстрантите е хвърлена бомба.
Стачката е жестоко потушена от полицията с десетки ранени, загинали и осъдени на смърт и обесени .В знак на памет на загиналите през 1989 година Конгресът на Втория Интернационал обявява Първи май като международен ден на трудещите се и солидарността, отбелязван в 142 държави с масови манифестации.
В България Първи май се чества от 1890 година година от Типографското дружество.
Обявен е за официален празник през 1939 г.
След създаването на днешната БСП от 1891 година лявата партия е традиционен организатор на шествията на 1 май.
В конституцията от 1947 година трудът получава и своята конституционна защита. Конституционна защита трудът има и в новата ни Конституция от 1991. Но за съжаление трудът след и по време на тези 33 години преход се оказа на практика незащитен и се превърна в стока, както у нас, така и по света. Богатството на обществото не се дължи на труда и уважението към него, а на експлоатацията на хората, на тяхното ограбване и печелене на пари от спекула и измама- било от новите далавераджийски български методи на капиталистическо развитие, било от световните неолиберални експлоататорски методи - банкови, кредитни валутни спекулации и така нататък и на така нататък.
Интересно е да се отбележи че днес честваме 100 години от въвеждането на осем-часовия работен ден и 50 години от петдневната работна седмица.
На 13 март през 1973 г.
е в България се въвежда намалено работно време и 5-дневна работна седмица с постановление на Министерския съвет и Централният съвет на Българските професионални съюзи през шестата петилетка (1971-1975).
През 18-ти и 19-ти век в индустриалната епоха се е работело почти по 100 часа на седмица. През 1917 година Робърт Оуен въвежда формулата " 8 часа труд, 8 часа почивка, 8 часа сън".
В началото на 20 век в много индустрии се приел 8-часовия работен ден, но повечето хора тогава работили шест дни в седмицата.
През 1914 година Хенри Форд въвежда петдневна работна седмица.
През 1919 след активността на леви партии, работници и синдикати се приема Конвенция на Международната оганизация на труда с която се въвежда 48-часова работна седмица. А през 1935 г. се въвежда вече 40-часова работна седмица.
В нашето съвремие в края на 20 век започва дискусия и обсъждане за намаляването на работната седмица на 35 часа.
Такива дискусии текат и в Европейския съюз.
И още малко любопитни факти.
През 2003 година във Великобритания хората на деца до шест години и деца с увреждения имат право на гъвкаво работно време. 40% от британците предпочитат гъвкавото работно време пред високото заплащане. 73% от мениджърите също предпочитат гъвкаво работно време. Подкрепят го и 50% от компаниите на острова.
В Швеция някои служители работят на 6 часа като им се заплаща 8-часов работен ден.
У нас трудовото законодателство позволява разпределението на работното време в променливи граници съгласно член 139 от Кодекса на труда.
Социалните придобивки, които имаме днес се дължат на борбата и живота на хиляди хора борещи се за защитата, на своя труд.
Но борбата продължава защото трудът продължава и у нас и по света да се превръща в стока и защото широката средна класа по времето на социализма обхващаща почти цялото общество по време на този 33-годишен преход към наясно какво общество се стопи.
И у нас и по света се появи нова класа -така наречения прекариат, тоест работещи бедни.
Може би някои ще кажат че днес сме капитализъм,че сме пазарна икономика и че всички тези неща са неизбежни. На подобни тези, че това е неизбежно бих отговорила с думите на бащата на германското икономическо чудо след Втората световна война- Лудвиг Ерхарт, който казваше че:
" Не хората трябва да служат на пазарната икономика, а пазарната икономика трябва да служи на хората!"
Комунистически празник или международен ден на труда, чиито ценности като "справедливост и солидарност" са винаги актуални, особено в нашето материално и морално деградирало време, в което властва царица -парица!
У нас за тези 33 години преход сме се стопили с два милиона и половина. Ако по време на така омразният и обявен със закон за "престъпен" социализъм , България е била една от 30-те най-развити държави в света по международни индекси и класации по стандарт на живот и развитие на ООН, то сега след 33 години криминален преход България е най-бедната държава в Европейския съюз. Социалното неравенство в нашата родина е най-голямо сред европейските държави- два пъти повече от средното ниво за Европа и ножицата между бедните и богатите у нас расте и ще расте все повече.
Така се извършиха промените "от план към клан "и от развития социализъм остана разбития социализъм и ограбената социалистическа средна класа - това се случи през тези 33 години преход!
По данни в доклада на ЮНЕСКО за бедността статистиката показва, че през 1989-та в Източна Европа и в европейската част на СССР са живели под прага на бедността 14 милиона души. През 1996 г. под прага на бедността живеят вече 168 милиона.
И още няколко статистически факти.
Анализатори са изчислили ,че богатството на съвременния свят се оценява на около 90 трилиона долара. Един процент от световното населението е около 75 милиона души и те притежават около 35 трилиона долара. 15% от световното население, т.е. "златният един милиард" души, тоест световната средна класа притежава около 40 трилиона долара. Останалите 10-15 трилиона долара( трохите) са за 85% от световното население, тоест около шест и половина милиарда души.
Днес в така рекламираната ни глобализация, тоест универсализация на англосаксонския тип капитализъм световният спекулативен капитал надхвърля многократно реалното стоково покритие на световната икономиката. Защото ако след Втората световна война на Запад триумфира социалния капитализъм на Кейнс, а на Изток социализмът, след рухването на Берлинската стена започна нов етап от развитието на капитализма- неолибералният капитализъм, чието начало се поставя още с идването на Рейгън и Тачър на власт и техния пазарен фундаментализъм, за който "безплатно е само сиренцето в капана на мишката". Да не забравяме, че приватизация имаше и в капиталистическите страни, като например във Великобритания след идването на Тачър на власт и рухването на социалната държава на Кейнс. Да не забравяме, че днес средната класа не само в България, но и навсякъде се топи.
Ето това е световният неолиберален капитализъм към който са втурнахме през глава след 1989 г.!
Това е "раят" неолибералния рай и "краят на историята" на Фукояма!
Това е "Вашингтонският консенсус"- рецептата за преход към демокрация и пазарна икономика у нас, а и не само у нас.
Това е "Вашингтонски консенсус" в действие- рецепта за приватизация, деиндустриализация, либерализация, намаляване на ролята на държавата и в резултат на това увеличаване на концентрацията на богатството, увеличавате на социалните неравенства и кризи, която неолибералите дават и на Чили по време на диктатурата на Пиночет и я превръщат в икономическа развалина със своите икономически експерименти! Да, това са "чикагските момчета"- икономическата школа на Фридман, които правят подробна, детайлна икономическа програма за реформи. Тази вашингтонска американска програма за икономически реформи действа в Чили след преврата от 1973 година, на който е свален Алиенде и е качен диктатора Пиночет. Пиночет следва стриктно тази икономическа библия на "чикагските момчета" финансирана пряко от ЦРУ и в резултат на която се развива невиждана икономическа криза в Чили ,невиждана инфлация. А днес в много латиноамерикански страни има бунтове и протести заради разрухата, жестокото социално неравенство, до която стигнаха тези държави под водителството на "Вашингтонския консенсус ".
Обикновено хората и политическите лица и движения, които се борят за своите права, които изобличават съвременните експлоататорски класи и интереси, биват наричани "популисти" от привържениците на неолибералното или ултралибералното статукво. Тук популизмът става удобен стигматизиращ и отхвърлящ борбата за справедливост етикет.
8 часов работен ден ,забрана за детски труд са неща, които приемаме за даденост, но за които хора преди нас са се борили и загивали и още много борба и работа има за идеалите " справедливост и солидарност".
У нас днес трудът е обезценен, за разлика от далаверите и мафиотските практики. Днес над милион и половина българи живеят под прага на бедността.
Милиони хора по света умират от глад , а 10% от най-богатите хора на планетата контролират 84% от богатствата и ресурсите на земята!
Основният проблем за тези десетилетия е, че изградихме псевдодемокрация и псевдопазарна икономика, настъпи тотална деиндустриализация, допуснахме голяма социална диференциация, обезкултуряване. Не надградихме, а разрушихме и откраднахме изграденото преди 1989 г. През 1988 г. България е била на 26-о място в света по степен на развитие според индекса на ООН, сега сме в челните редици отзад напред! Първи сме по бедност и корупция в ЕС. Затова логично партиите и политиците ни са
с нисък праг на доверие
У нас има криза на политическото представителство, което кара партиите все още да изглеждат като зле съшити чужди кръпки върху оръфаната от прехода социална дреха на обществото. Съществува недиференцирано представителство на интересите, защото социално-икономическите процеси се движат по-бавно, политическите ги изпреварват и ги насочват към стремеж за лична полза (мутризация, мафиотизация, олигархизация, "партийни обръчи от фирми", сливане на медиен, финансово-олигархичен и политически капитал, отдалечаване между политици и избиратели). Днес частните икономически интереси стават водещ мотив за политическите действия, политиката все повече се деидеологизира и финансиализира, расте пропастта между граждани и политици, а оттук стигаме до кризата на представителната демокрация.
Историческата и моралната логика на съществуването на партиите от XVIII век насам е да са представители на интересите на обществото в сферата на управлението, да са мостът между обикновените граждани и властта, а не да изглеждат като откъснати от хората политико-олигархични кръгове.
Необходимо е да се преосмислят процесите по света и у нас през призмата на лявата идеология. БСП като най-стара и най-мъдра партия не бива никога да стига до криза на смисъла.
Вече 33 години живеем в капитализъм. Но има много видове капитализъм и много видове социализъм. Социалният капитализъм на Кейнс, роден след Втората световна война, рухва с идването на Рейгън и Тачър, когато започва днешният неолиберален, глобален капитализъм. Вашингтонският консенсус (приватизация, либерализация и пр.) стана емблема на крадливия ни преход и на този тип капитализъм, в който живеем и който ни представя непрекъснати спектакли на военни конфликти, финансови кризи и ирационално богатство. И военните конфликти не са случайно вмъкнати, защото военно промишления комплекс се нуждае от пазар, а войните предоставят такъв пазар.
В световен мащаб военните разходи надишават многократно повече социалните разходи за хората и за изграждането на демократични институции.На това място ми идва на ум мисълта на Артур Шопенхауер, който казва че „ Източникът на всички войни е непреодолимото желание да се краде”.В този смисъл на войната може да се погледне и от друга гледна точка- като вид доходоносен бизнес, от който са заинтересовани произвеждащите оръжие мега компании и страни.
Икономическият растеж в началото на XXI век е илюзорен и се дължи на рискови банкови операции и спекулативен капитал. Глобалният неолиберален капитализъм води до изсмукване на ресурси и до нарастване на дълговете на по-слабо развитите страни. Финансовата система днес се базира на фиктивен паричен капитал, който многократно надхвърля неговата материална база.
Каква е идеологическата, икономическата и политическата алтернатива? Тези процеси изискват левите интелектуалци у нас и по света да изработят
нова теория на социализма
в условията на XXI век като завършена идеологическа основа! Пролетариатът от времето на Маркс и Енгелс се е стопил в средната класа, а средната класа от времето на социалния капитализъм след 40-те години на XX век започва да се топи с изгрева на неолиберализма. Тези процеси са съпътствани от появата на нови бедни, растe социалната диференциация и несправедливото разпределение на блага и ресурси. Прав е изследователят Филип Шмитер, че има голямо противоречие между капитализма и демокрацията, защото капитализмът генерира неправомерно разпределение на собствеността и дохода, а за демокрацията е нужно равномерно разпределение на властта и статуса. За да се реши това противоречие, е нужно наличието на широка средна класа, на социална пазарна икономика, които са основа за демокрацията.
Като базисен принцип, от който да няма отстъпление е необходимо да се изведе фундаментът на лявото и неговите икономически основи по отношение на различните видове собственост. Частната собственост е важно нещо, но също така е важно като приоритет да се изведе държавната собственост, особено върху стратегическите отрасли на икономиката като енергетика, оръжейно производство, подземни богатства (не златото ни да се изнася навън от чужди фирми).
БСП като най-старата, най-мъдрата и демократична партия в България може да инициира общонационален, междупартиен дебат по подобие на Кръглата маса от началото на прехода за съставяне на Национална стратегия за развитие на България за следващите 30 години. Важно е, защото липсата на приемственост между отделните управления, на национално отговорна и стратегически насочена вътрешна и външна политика, сателитният синдром у политическия ни елит, липсата на стабилност и постоянната смяна на приоритетите са сред големите грешки на прехода. Необходимо е да се предложат 5-6 приоритета, около които да се обединят всички партии - кои и какви отрасли, в енергетиката - какви мощности, в селското стопанство - как да върнем поне частично силните си позиции, които сме имали в този сектор преди 1989 г., и т.н.
Много е извоювано в сферата на правата на труда, но и много още остава. Трудещите са техните синдикални организации, леви партии постоянно трябва да бдят за защита на своите права. И това се вижда там по многобройните протести и стачки в Европа за защита на социалните права, за правото на по-високи възнаграждения. Видяхме и масовите стачки във Франция срещу пенсионната реформа. Появяват се и тревожни факти- опити на управляващите да контролират и манипулират протестните вълни. Например във Великобритания правителството се опитва да контролира правото на стачка, като масовите протести ще бъдат обявени за незаконни, ако не осигурят нормално функциониране на критичната инфраструктура. Така че борбата и днес сто и няколко години по-късно продължава.
Много хора, които са се борили за тези идеи са били арестувани и убивани. Но макар и да са убивали хората, не могат да убият идеите за равенство, достойнство, справедливост, свобода, солидарност, които ще стават все по-актуални!
Честит празник!