ИВАН ХАДЖИЙСКИ И ПЪТЯТ НА НАРОДА НИ

ИВАН ХАДЖИЙСКИ И ПЪТЯТ НА НАРОДА НИ

Камелия Базова

Иван Хаджийски е един от основоположниците на българската социология.
Той прилага специфичен метод за изучаване на социалните процеси, които се смятат за оригинално явление в българската философска и социологическа научна мисъл.

Яхнал своя велосипед младият учен е обикалял цяла България за да проникне в дълбините на душевността на народа.

За 10 години той е написал четири книги и над 20 студия.
Роден е през 1907 година в град Трявна и напуска този свят през 1944 г. едва 36 годишен.
Но за краткия си живот оставя незабравима следа в българската наука и социология.

Той е учил в Търговската гимназия в Свищов. По-късно следва Философия в Софийския университет.
Завършва
и право.
Работил е като журналист и адвокат.

Интересен факт е, че е бил съден условно за една година затвор по Закона за защита на държавата.

За Хаджийски се казва, че е най-таченият български социолог.
Той е философ, юрист, марксист, а неговите психологически и социологически трудове излизат под формата на литературни есета.

Известни са неговите книги "Оптимистична теория на нашия народ" и "Бит и душевност на нашия народ "- едни невероятни интелектуални произведения, които имам честта да притежавам в домашната си библиотека.

Искам да ви цитирам неговите думи :

"У нас съвестта може да се купи по-лесно отколкото половин килограм халва........
Колко политици у нас са полити­ци, понеже ги не бива за нищо дру­го; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче?
...Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на мо­рални и материална блага, коя­то е превърнала почти всяка ус­та в стискало, което дъвче злъчка и пръска.
...Пак поради ограничените ни стопански възможности вместо енергията на нашата интелиген­ция, разгърната в разтворените пространства, да се превърне в съревнование, тя, затворена в тясната ни черупка, се превръща в самоизяждане, злорадство, завист, ненавист.
Ние не можем да се похвалим с особено социална дисциплина.
Държавната вещ у нас е тази която може да се обсеби без всяко гризане на съвестта...
Понятията "честност ", "чест ", "доблест"нямат високи курсове у нас..."

Но въпреки това Хаджийски е оптимист и пише:

"България трябва да стане богата, благоденстваща и щастлива, но за всички !
Тогава целият български народ ще разгърне скритите си сили и ще си създаде в новата история място и участ каквито заслужават неговият устрем, неговите амбиции, неговото трудолюбие и неговата прекрасна земя.
Поставените задачи не са лични,а обществени... Историята е градена не от хамлетовци а от хора на волята и на историческото мъжество!"

Питам се днес каква е ролята на българските интелектуалци в нашето смутно, нихилистично, деградирало и политически и ценностно безвремемие!?

Днес, когато моралните устои на обществото рухват и в политиката и в културата, каква е ролята на българската интелигенция?
Тя буди ли народа с факела на науката, на честта и родолюбието?
Кои са нашите съвременни будители?
Защо тънем в блатото на политическото без времие, на националното ни безхаберие?

И има ли кой да ни събуди!?

Пренаписваме факти в учебниците по история под влияние на геополитическата конюнктура.
Поставяме антибългарски пиеси в Народния си театър.
Губим националния си инстинкт за самосъхранение самоубивайки се незабележимо чрез днешните идеи за консумативизъм, хедонизъм, комерсиалност потънали в убийствен индивидуализъм без смисъл и без мисъл за общото и за цялото.

Кой ще ни вдъхнови по новия ни път и кой е този нов път ?
Кой е този нов Идеал, който може да възроди духовните народни сили на българина?

Дали това е евроатлантизмът, развяван като знаме и служещ за индулгенция на политически грехове!?
Със сигурност не.

Затова трябва да помним имената на онези Велики български умове, разорали нивата на нашето национално битие и засадили там надеждата за възраждането на българския дух и държава!

И един от тях е може би не толкова известният на широката публика Иван Хаджийски.

Нашите възрожденци и революционери не са хашлаци, нито терористи срещу законната османска власт.

Трябва да любим и тачим Ботев и Левски, и Вазов и Паисий и да не се подчиняваме на днешната дебългаризация.

Да не потъваме в анархията и в националния нихилизъм, който ни заобикаля навсякъде.

Много вярвам в оптимистичната теория за нашия народ на Иван Хаджийски.

Иван Хаджийски напуска този свят едва на 36 години и го завършва със своята героична смърт, със своя подвиг, когато доброволно отива на фронта.

Ето как един млад учен чрез своята саможертва слива творческия си път с гражданския си дълг.

Има ли такива хора днес, изпълнени с чувство за дълг към обществото, към съдбата на народа си?

Когато се родят такива политици тогава България ще бъде друга.

Но политиците са част от обществото, което означава че самото ни общество и ние всички трябва да преодолеем тази криза, да излезем от тази яма в която доброволно сме скочили, услужливо бутани отвън.

А това не е лесна задача и зависи от много неща.

Зависи от образованието и възпитанието, от културата, дори и от това какви пиеси ще гледаме в театъра ...

Вярвам в оптимистичната теория на Иван Хаджийски, защото България е на 1345 години и ще пребъдва и напред във вековете, стига да знаем, че България е и всеки един от нас!

Категория: