Духовният кръговрат на историята
Камелия Базова
6 юни се отбелязва като ден на руският език и руската култура.
В днешния геополитически контекст на войната в Украйна точно руският език и руската култура са обект на ненавист и отхвърляне, което е абсолютно недопустимо според мен.
Дори в някои западни университети се забранява изучаването на руски писатели, поети художници или изпълнението на произведения от руски композитори в европейски концертни зали.
В края на 2025 г. Украйна реформира законодателството си, за да съответства на европейските стандарти. Руският език беше изваден от списъка със защитени езици съгласно Европейската харта, тъй като се приема за инструмент на геополитическо влияние.
В този контекст си спомням наши евроатлантически анализатори и интелектуалци говориха, че Православната ни църква е инструмент за геополитическо влияние на Путин (!?) по повод идеята да се изучава религия в нашето училище.
В Украйна масово се демонтират паметници на Пушкин. По повод войната в Украйна на Русия е забранено да участва в масови културни и спортни събития в Европа и в света, с изключение на художествената гимнастика, на която за моя радост българският град Варна беше домакин и където се позволи на руските спортисти да участват със своя флаг и химн. Това за мен не е нормално, защото културата и спорта не бива да се влияят от политиката, но за съжаление днес е така.
Ние българите трябва да се гордеем с това, че наистина сме държава на духа по думите на руският учен академик Лихачов, защото България е люлката на славянската цивилизация и без нашия духовен принос днес нямаше да го има и християнството и езикът в Русия.
България изиграва ключова, цивилизационна роля за превръщането на Киевска Рус в християнска и грамотна държава.
Съвременният руски език не произлиза директно от говоримия старобългарски, но руският книжовен (литературен) език е изцяло създаден върху основата на старобългарския.
Когато Киевска Рус приема християнството през 988 г., тя няма своя писменост и богослужебен език. Цар Симеон Велики и неговите наследници в България вече са създали огромна библиотека от преводна и оригинална литература на старобългарски език използващ кирилицата. Тези книги и учени са изпратени на север.
Старобългарският език става официален за руската църква и държавна администрация. В науката той се нарича старобългарски или староцърковнославянски.
В продължение на векове хората в Русия говорят на своите местни източнославянски диалекти (староруски), но пишат, молят се и четат изцяло на старобългарски.
Когато през 18- 19 в. се оформя съвременният руски литературен език, той механично слива народните говори със старобългарската църковна лексика. Затова днес хиляди основни думи в руския език са директни старобългарски заемки (напр. время, сладкий, одежда, страна, благодарить, известие, гражданин), които се различават от чистите руски говорими форми.
Освен буквите, езикът,
България дава и християнството на Русия.
Русия приема християнството от Византия по официален политически път, но културно и практически тя го получава от България. Византия покръства съседните народи, но изисква богослужението да се води на гръцки език, което прави религията неразбираема за обикновените хора.
България спасява положението защото благодарение на делото на Св. св. Кирил и Методий и техните ученици, Княз Борис I налага славянския (старобългарския) език в църквата.
Когато киевският княз Владимир решава да покръсти своя народ през 988 г., той не взема гръцкия модел, а взема готовия български модел. България изпраща в Рус епископи, свещеници, преписвачи и готови богослужебни книги. Без тези български книги, християнизацията на Русия е била практически невъзможна.
Руският учен акад. Дмитрий Лихачов нарича България „държава на духа“ и признава, че тя е дала на източните славяни техния висш литературен език, писменост и християнска култура. Този факт днес се признава официално и от лидерите на Руската Православна църква.
Всъщност, историческият кръговрат между българския и руския език е изключително интересен. Първоначално България дава езика и писмеността на Русия, а векове по-късно Русия връща този жест, като помага за оформянето на съвременния ни език.
До началото на XVIII век в Русия се пише на трудната за четене средновековна полууставна кирилица, а книжовният език все още е силно доминиран от църковнославянския (старобългарския). Император Петър I решава да модернизира и европеизира Руската империя, което налага и радикална езикова реформа (1708–1710 г.)
Този руски цар създава гражданската азбука. Петър I лично премахва сложните средновековни букви, които са били нужни само за църковни текстове (напр. пся, кси, омега). Той променя дизайна на останалите букви, като ги прави да изглеждат закръглени и модерни, по подобие на латинския шрифт (антиква). Този нов шрифт се нарича „граждански шрифт“.
Така той разделя светското от църковното.
С тази реформа Църквата запазва старата кирилица за богослужение, но всички светски книги, вестници, научни трудове и държавни документи започват да се печатат на новата гражданска азбука.
Петър I отваря Русия към Запада, което води до масово навлизане на хиляди немски, нидерландски, френски и английски думи в руския език – предимно в сферата на армията, флота, науката и държавното управление.
И вижте сега колко интересно се получава! България през ранното Средновековие дава своя език и християнска вяра на Русия, а по-късно през Възраждането пък руският език оказва влияние на българския.
Това от учените езиковеди е сочено от като „второто южнославянско влияние“, но в обратна посока -от Русия към България.
По време на петвековното турско робство българският език се променя драстично в говоримата си форма -губи падежите си, появява се членната форма. Проблемът е, че през Възраждането българите нямат развит модерен книжовен език за наука, поезия, вестници и администрация. В същото време Русия вече има огромна, развита литература (Пушкин, Гогол и др.). Стотици български възрожденци (като Найден Геров, Петко Славейков, Любен Каравелов, Марин Дринов) завършват образованието си в Руската империя (Одеса, Москва, Киев и т.н.).
Когато започват да пишат учебници и вестници в България, те естествено започват да заемат готови думи от руския език, за да запълнят липсите в българския.
Когато Марин Дринов създава първия официален български правопис след Освобождението (през 1879 г.), той го базира изцяло на руската графична система. Българската възрожденска азбука възприема руския печатен шрифт (петровската гражданска азбука) и букви като Ы (ери голям) и Ѣ (ятова гласна / двойно е).
Едва с правописната реформа от 1945 г. българската азбука се разграничава напълно от руската графична традиция.
Най-интересното е, че българите през Възраждането всъщност вземат обратно своите собствени старобългарски думи, но вече пречупени през руския изговор. Думи като „влияние“, „възраждане“, „списание“, „понятие“, „събитие“, „щастие“, „развитие“, „общество“ навлизат в модерния български език директно от руския.
Така се получава един езиков кръговрат между старобългарският и руският език.
България е душата на славянството, а Русия е тялото.
Ние даваме на руснаците езикът, културата, писмеността, а те ни помагат да си върнем свободата.
Не само защото имам кръвна връзка с Русия ( моят съпруг е наполовина руснак и в моето потекло също има руснаци), но най-вече заради духовната и историческа близост между двете държави аз не мога да приема русофобията за нещо нормално. Както не мога да приема и англофобията за нещо нормално. Аз съм от по-новото поколение българи, което расна в годините на прехода и е закърмено с американските филми и музика и обожавам английският език, макар да не харесвам англосаксонската геополитика. И смятам, че политиката не трябва да се бърка с културата. Напротив, културата трябва да бъде знамето на мира, което да осветли и облагороди и политиката.
Но това е въпрос на духовна зрялост, която днес, уви политиците нямат...
политиц