"Балът на вампирите"
Камелия Базова
Така точно и художествено описа скандалът Епстийн Мария Захарова- говорителката на руското външно министерство.
Въпросът е кога този бал на страшилища ще приключи и не ни ли показва той моралният крах на нашите западни учители по демокрация!?
Скандалът „Епстийн“ е от онези истории, които звучат като конспирация, а всъщност са мрачна реалност.
Кой е Джефри Епстийн?
Американски милиардер, финансист с неясен произход на богатството, част от най-висшите политически, бизнес и интелектуални кръгове. Приятелства с президенти, принцове, учени, медийни магнати.
Обвинен в дългогодишен трафик и сексуална експлоатация на непълнолетни момичета, а това реално са деца, това е педофилия!
Обвинен е в създаване на мрежа за набиране, „обучаване“ и предоставяне на момичета на влиятелни хора.
Престъпленията са извършвани в имоти в Ню Йорк, Флорида, Ню Мексико, Париж и частния му остров.
Първият голям скандал избухва през 2008 г.
Тогава Епстийн сключва шокиращо меко споразумение с прокуратурата във Флорида-
признава по леко обвинение и
лежи символично в затвор с право да излиза през деня.
Така получава имунитет за себе си и „неидентифицирани съучастници“.
Това споразумение и до днес се смята за пример за корупция на правосъдието.
Вторият удар е през 2019 г.
Епстийн е арестуван отново по федерални обвинения.
Месец по-късно е намерен обесен в килията си.
Официално- самоубийство.
Неофициално-
камерите не работят
надзирателите „заспиват“ , а
преди това твърди, че е заплашван.
Затова често ще чуем фразата: „Епстийн не се самоуби“.
Ключовият въпрос е кои са другите?
И тук е най-голямата тишина.
Известно е, че е имал контакти с политици
учени, банкери, медийни лица.
Да, присъствието в списъци не е доказателство за престъпление, но поражда тежки морални и политически въпроси.
Защо скандалът е толкова важен?
Защото показва
как елитите могат да бъдат недосегаеми,
как правосъдието действа различно за „силните“,
как истината може да бъде задушена дори в т.нар.демокрации.
И въпросът не е само в тези сексуални престъпления, в които участват членове на западни политически елити, финансови и медийни кръгове.
Проблемът е, че западната демокрация, в чиито ценности нашите евроатлантически политици се кълнят от сутрин до вечер, умира и политически се обезсмисля.
Така например Камарата на представителите на САЩ официално обвини ЕС и Еврокомисията в груба намеса и манипулации по време на изборите в шест европейски държави.
Еврокомисията може да бъде обвинена и в съучастие на финансиране на войната в Украйна, вместо да работи за мир и дипломация.
ЕК може да бъде критикувана и заради насилствената русофобска милитаризация и пропаганда, политическа и медийна цензура, скрити мрежи на корупция и влияние, за изличаването на националния суверенитет на държавите -членки и създаването на федералистична тоталитарна наднационална диктатура.
Западът може да бъде обвинен за чудовищните си експерименти за смяна на пола на децата, за експерименти с храната, с ваксините, с морала и християнските ценности.
А сексуалните скандали свързани с Епстийн са просто гарнитура към този политически крах на евроатлантическите западни демократични анти-ценности.
Защото "Епстийн' не е просто сексуален скандал. Това е скандал за власт, контрол и мълчание.
Има моменти, в които проблемът не е в липсата на закони, а в липсата на справедливост. Не в дефицита на институции, а в ерозията на морала, който би трябвало да ги направлява. Случаите, които удобно се заклеймяват като „конспирации“, всъщност все по-често разкриват една тревожна реалност- задкулисни паралелни структури, в които власт, медии, влияние и престъпления се преплитат безнаказано.
Тук вече не става дума за отделни скандали, а за системен двоен стандарт. Законът формално съществува, демокрацията формално функционира, но моралната справедливост — нейният вътрешен смисъл е подменена. За едни правилата са строги и безкомпромисни, а за други — гъвкави, договаряеми, дори отменими. Така демократичните ценности се изпразват от съдържание и се превръщат в риторични, почти еретични понятия, използвани за легитимация, а не за истина.
Когато престъпленията са видими, но отговорността — невидима, когато медиите мълчат или подменят фокуса, а институциите действат избирателно, това не е провал на демокрацията отвън. Това е вътрешна морална деградация. Демокрацията не умира с преврат — тя умира тихо, когато обществото привикне към несправедливостта.
Но именно тук се открива и надеждата. Защото ако моралът е бил изместен от системите, той може да бъде върнат от хората.
И ние българите усетихме как 35-годишната псевдо демокрация изпразни от съдържание нашата история, нашата национална идентичност и памет, нашата икономика, здравеопазване, образование и социални структури, разядени веднъж от външните така наречени демократични западни фактори и втори път от вътрешните ни мафиотски и олигархични кръгове.
Но справедливостта не е абстракция, тя е ежедневна практика. В начина, по който отказваме да оправдаваме злото, защото е „влиятелно“. В начина, по който назоваваме истината, дори когато е неудобна. В личния избор да не участваме в подмяната.
В начина по който гласуваме. В начина по който възпитаваме децата си. В начина по който се държим семейството си, на работното си място.
В ръцете на всеки един от нас е да възстанови силата на морала — не като лозунг, а като действие. Само тогава демокрацията ще престане да бъде празна форма и отново ще стане ценност. Не зад кулисите, а на светло.
И само тогава балът на вампирите ще свърши.